Днес беше прекрасна слънчева октомврийска неделя. Един от последните топли дни за годината, да излезеш по поларче и къс ръкав цял ден без да ти е студено. А ние решихме да отидем на дупка и то не коя да е, а тази в която ходим най – много и всички сме били там. За да обясня колко не съжалявам за този избор и колко правилен беше, седнах да разказва без да съм се изкъпала и под ноктите ми още има кал, за да са пресни спомените от купона. Мисля, че не само аз, а никой не съжалява защото беше ВЕЛИКО.
Какво ли се чудят непосветените, как може да се завреш в някаква пещера при положение, че слънцето навън за последно се усмихва, а ние в пещерата, на студено и тъмно. И даже да твърдя, че ни е харесало. За да се стигне до целта на нашата група, която в начален състав беше Аз, Мими, Светли и Мамута, Тимур се присъедини на Пепита, като има добрия късмета да го чуем и Мамута се върна с лодката да го вземе, се минава през много и разнообразни места. Трябва да се пречистиш един вид, да минеш през всички гадости (всъщност чистота би било последното за което се сещат туристите пред темна като те видят). Почваш с чатала това е началото да те подготви, да раздвижи мускулите и кръвта, да вдигне адреналина. После пътят по реката. Водата беше толкова малко, всички се бяхме нахъсали, всъщност не знам за Тимур той закъсня, но поне останалите съм сигурна, че се бяха въодушевили. Всеки който е ходил знае колко е бърза пещерата там безброй хватки и места от които да минеш, няма чакане, доста динамично. После се стига до езерото на Пепитата. Даже то беше спаднало, никога не съм го виждала толкова сухо – плиткият участък можеше да се мине почти по ботуши без да се намокриш. Но преди това за да се мине от другата страна трябва да влезеш в нещо като кален басейн с кал достатъчна да ти затънат ботушите, да пребълбукаш до края му и там по гъз до лодката. Лодката разбира се е спукана и издиша. На връщане пробвах да запуша дупката с кал, оказа се, че не може – налягането било много високо каза Светли, всъщност за части от секундата май стана, упоритост му е майката. Ако до сега някой си е спомнял за света и слънцето отвън или за това какво да облече утре за работа, след пепита със сигурност всичко това остава в живота на някой друг човек, който ще се появи чак на следващият ден сутринта изкъпан и готов за работа.
Точно това е то, най-големият чар на пещерите, толкова е различно, че няма как да плуваш в езеро с вода около 6 градуса, като преди това си преджапал през нещо което би минало за калня баня в някой спа център, но не съвсем, а преди половин час между краката ти е имало 15 метра отвес и ти се държиш на едно метално въже и трябва същевременно да правиш крачки, на вътре, към тъмнината и студа. Е преодоляхме две препятствия това май беше трудното. Следва отвеса, не е голям, то в тази пещера няма отвеси, но пък до нови части трябва да се мине през всичко. За това закачаме джаджите, които ще трябва да събуем след 10тината метра въже и се понасяме нагоре. Таман помпнеш два пъти колкото да се наместят железата и вече си горе. Не е страшно, а и е тъмно височините в пещерите не са като навън, въпреки че на въжето се усеща един студен полъх, който ти подксазва колко далеч са камъните долу. Следвата любимата част на Мамута, аз съм сигурна, че дълбоко в себе си той обича тесняци.
Това е може би най-страшната част за обикновените хора. Вода, тъмно, високо, айде това го има и навън макар, че на едно място е още по-страшно, но дори това не е като тесняците. На мен се падна честта да бъда последна и да си мисля за разни неща. Та бутайки малката прониквачка на Мамута навътре и докато устата и очите ми се пълнеха с пясък, защото това си е тесняк от всякъде и се лази, си мислех как няма нищо по-уютно от тесняците. Под тебе влажната пръст, малко мирише на топъл софийски канал, но поне е мека и не протърква лактите и коленцата. От горе, ляво и дясно скалата определя формата на тялото ти, някъде напред са ботушните на другарчето, които чат пат се сблъскват с прониквачката. Няма за къде да бързаш посоката е една – навътре. Влагата вече е изпълнила въздуха и дробовете ти, всеки удар се пренася кухо по скалите и можеш да доловиш движенията дори на другарчетата по-напред. Когато излязох по – късно си представих за момент обзаведена стаичка в някоя къща в гората. По тавана намазани с тъмен лак масивни дъбови греди, огъня от голямата камината се отразява в тях. Навън вали сняг и е захлупил прозорците, вътре голяма маса с вино и покривка на български шевици, дървени столове с меки облегалки… Всичко излъчва топлина. И дори това не можа да ми се стори дори на половина толкова уютно, колкото половиния час лазене и задружно пъшкане в тесняка.
Хубавото на тесняците е, че свършват. На края се чувстваш малко изнасилен, абе беше доброволно уж всичко, но стана много интимно, може би пещерата е попрекалила тук. И все пак какво толкова имаше там та да минем през всичко това. Очакваше ни там последното препятствие – тясно + вода и кал разбира се. Пепита са кални да, но не лазиш в бльоча, в смисъл не сте си чааак толкова близки, не е нужно. Някой добър човек беше оставил кофа и гребяхме. Системата за отводняване работеше, супер. Даже се ентусиазирах, сега няма да се намокрим, видя ли пещера такава и ние можем да сме хитри. Мими вика ей там пролазваш малко и си от другата страна съвсем за кратко е. И аз си представям само ще доближа нос до гьола и вече съм го минала. Та като приключихме с гребането мисля, че този сифон никога не е бил толкова добре изсушаван. Оказа се, че май всичко е било по-скоро за психологическо удовлетворение – да мислим, че водата е малко, а и нямаше да плуваме в нея нали? Поколебахме се кой да мине пръв, не че има как да се избавиш от калта, която неминуемо щеше да стане втора кожа на всеки от нас. Първа мина Мими, после Тимур те като, че ли не се оплакаха. Мамута след тях напсува за всички ни сифона и после тръгнах аз. Няма такава гледка като разбутания от собственото ти тяло бльоч на две педи под брадичката. Има малко балонченца и е гъстичко като крем супичка. В първото съприкосновение с тялото не усещаш водата сякаш има нещо магическо дето може да я спре, но в момента в който стигне до кожата ти става по-добре, всичко свърши, няма защо да се бориш с повече.
От другата страна се срещаш с извратеното чувство на майката природа да създаде нещо уникално красиво на едно такова лишено от всякакъв живот място. Кой би стигнал до там ако не бяхме пещерняците? Кое нормално същество би разбрало за тези дребни бели кристалчета изникнали сред калта. Защо на такива места въобще има красота, там хич не и е мястото. Толкова е налудничаво и липсва логика, жал ми е за хората които никога няма да стигнат до там и да видят тези неща, но същевременно се радвам, защото колкото по-малко са стигналите, толкова по-голям шанс има тези малки чушчици, гъбки, таралежчета, мини взривове да оцелеят и да радват окото на хората, които ги пазят.
Това е пътят до нови части.
Всички участници:
Ефросина Христова (Под Ръбъ)
Светослав Маринов (Под Ръбъ)
Мирослава Христова (Хелектит)
Константин Стоичков (Хеликтит)
Борислав Сотиров (Хеликтит)
Христо Христов – Мамута (Хеликтит)
Алекси Минев
Тимур Костов