Пускането

Има едно специфично движение на повдигане и подмушване на ската спрямо окопалата се вече здраво друга такава. Внимаваш или просто оставяш отработеното движение и моториката на опита да повдигне ската и с майсторско движение да боравиш с отворения автомат, леко завъртане на глезена, местене центъра на тежестта и вече отново можеш да спуснеш обувката по посока, перпендикулярна на склона.

Стъпваш с увереност, натискаш и не оставяш сутрешния фирн да те заблуди във вярата ти, че този пасаж не е труден.  Че канта няма да се хлъзне, че няма да загубиш нужната концентрация, че равновесието е даденост, че ще продължиш да сечеш склона със същата методичност, защото до премката остават по груба сметка още поне 15 леви обръщания и още толкова десни. Дълъг е тоя склон, но пък е стабилен. От котки няма нужда. Никой не иска да бъхта и да се прави на алпинист, тук може и без. Серпентините стават все по-къси навлизаме в зоната непосредствено преди премката и след малко ще бъдем огрени от топлото, но разтопяващо слънце. Слънцето, което на моменти ни кара да забравим за упорития южен, но студен вятър. Неприятния парадокс обаче е, че веднъж огряло нас, вече е разтопило горния пласт  и снега започва да ни занимава с неговите капризи. Знаем че ще бъде така, т.е. доста по-кофти при спускането. Това всъщност са и нашите капризи. Искаме да има лек и поддаващ се на разцепване сняг, сняг в който потъваш до колене и  пудра, която хвърчи, покрива те, създава облак, от който не можеш да се измъкнеш, защото ти си причината. Сняг, в който се давиш блажено и чуваш само леко свистене – звука на чистото удоволствие. Искаме дълги недокоснати склонове, запазени за нас първите. Разлети простори през които и римската пехота да мине няма да успее да нашари, да има за всеки и по много. Искаме  да пердашим надолу докато не стигнем дълбоката долина или до като коленете сами не ни напомнят че сме смъртни и се огънат сами. Искаме такива блажени мигове, които ни се случваше да изживеем и за това сега сме способни да мечтаем, мечтаем но осъзнаваме че пак сме докоснати от Бога на снежните пластове. Знаем че чиновника отговарящ за снежната покривка в Югоизточна Европа се е усмихнал леко на упоритото ни желание и сега ни позволява да сме тук.

По дяволите тук сме където е и снега, пък нека бъде мек. Нека да тежи и лепи, нека ни спира и дърпа, нека се цепи… нали сме тук. Има сняг, има и склон, за лавини не говорим само пресмятаме трезво.

Вече сме горе, отвъд което горе, има само небе. Само синьо, от което не можем да се спуснем, затова и спираме тук. Обличаме якета, слагаме котки и с лек траверс се изнасяме там, от където и ще започнем, но без колани, с натегнати щраймери и затворени автомати. Пускането, склона такъв какъвто го търсиме – не настъпен от никого. Следва щурм.  Нека един по един или в тълпа да заемем своята ниша, да покажем своя начин, да оставим своята следа, да скицираме нашето моментно състояние. Един е шус, някой бърза, съвсем друг някой си се заиграва и бродира с къси, но премерено ритмични завой… в падането също има очарование.. Скок, клек, скала – преодоляваме всичко и това носи удоволствие. Можеш да минеш отвсякъде и по различни начини. Владееш ситуацията и контрола, и само от време на време предизвикваш снежните божества. Успяваме, така и искаме да продължи, така и трябва…

Долу е още по-топло. Малко бутане не е излишно, но и дума не може да става за лепене на колани. Това би означавало, че сме се предали пред лекия наклон. Скоро вече отново се плъзгаме докато не ударим усойния асфалт. Тук свършва всичко, за трети път тази година закриваме сезона, а изглежда зимата не иска да си тръгне. Този път е за последно. И с това желание ще преживеем летните горещини, за да стъпим пак на големите бели петна… там където ставаме по-добри и една идея по-близки на самите нас. Защото всичко започва горе. И днес  а и утре пред нас ще има само непокътнати начала, за които ще се качваме да ги започнем всеки по път по един друг начин. Винаги уникални, постоянно различни…

Автор: Цветан Костурков, Снимки: Ignacio Recio