резньове

Ранно ставане. Рязко и бързо, невъзможно бодро за тази част от денонощието. Прозореца е вече отворен…да, студ и лед. Това е достатъчно. Ритуала продължава по старому, това е една отработена творческа треска свързана с обличане, горещ чай и последен оглед на раницата (за която отдавна сме приели, че трябва да е лека, до колкото разума позволява). По дяволите рано е…тъмно е някак си, но това не пречи на транспорта да си закъснява и придвижването до пункта да е свързано с часове престой, нетърпение, сутрешно мърморене , псуване на държава, строй, общество, нрави, плаха култура…

Абе, цялата същност на това, което се стеле под синия похлупак от замърсени пари. Та, това може да бъде изтъкнато като една логична причина, поради която загърбваме от време на време всичкото долу, за да се докоснем и станем част от онова горе. “На горе, на горе…на горе” Свещенна мантра за много люде или всъщност за не чак толкова. Защото това на горе, това същото горе, за което се борим и с което се борим е поставено над трудни пасажи. Не знам какво се търси и  какъв е нужния резултат, но е безумно. Няма смисъл и това ме плаши.

Още те виждам пред очите си, а беше вчера… приклекнал над смотаните сечива, сгушен и опрял чело у метала, очилата пречат на погледа, картината се разминава… Пръстите са измръзнали, след мигове ще се появи и онази жалка болка, която те кара да предположиш повръщане, но ти се разминава. Но, вече боли. Лек трепет, който се остановява за малко по-дълго и сега е нормално треперене. Опити за ротинни манипулации: да се осигуриш, да превържеш някой възел, нещо трябва да се прибере, друго да се извади… Някои нужди си остават опити. Няма воля, а това е едва второ въже, друже. Но, разбирам, че вярваш. Виждам по замръзналите ти устни, че за вас това не е ситуация. Няма проблем, мъка, несгода…въпреки всичко! Всичко е очаквано! Да, до известна степен това се явява едно чисто предизвикване на ситуациите, на самите нас…на съдбата!? Идваш, чак тук, чак тук горе, за да се потопиш и изгубиш във всичко това… Нима?

Сега всичко е , както би следвало: разкачил си клемите от площадката, прибрал си очилата, пръстите работят със завидна деликатност и вече усещаш въжето, което те подканя за онова ”на горе”.  Сега катериш уверено, защото предизвикваш и побеждаваш. Сега сечивата те слушат, а скалата поляга, леда омеква и нещата се случват по твое желание. Имаш очаквания и те се визуализират. Катериш доволно, леко. Студа е игнориран, нуждите на тялото не са особено нужни… камина, лек траверс и вече си малко по-горе. Просто се кефиш и знаеш, че това е твоята стихия. Тук ти си всичко това. Спираш за моменти, но се бориш, двишиш. Бунта срещу статуквото, срещу застоя, срещу сивото еднакво, от което те боли… Живот, ето така си го представяш. Така твърдеше вчера. Каза ми го, когато прибирахме инвентари и “лопати”, точно преди да излезем пред самия вятър. Каза ми го с уста пълна със замръзнал  тиквеник. Изяде двете парченца, и тръгна надолу към Алеко.

И ето, че пак е тъмно…и пак сме долу.

п.с.: онова, което не успях да ти кажа беше всичко. Твоята стихия е твоят пожар… а ти, друже не беше Феникс.

Memento mori.

Емил Иванов

Facebook коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.