С боси крака тихо вкопали се в топли чехли…вече се стъмва и се сгромолясваш пред някакъв монитор. Няма значение какво точно вършиш ,защото е почивен ден и цялата концепция се диктува от “явавш-яваш” идеологията. Не бързаш помотваш се в топлия си дом, около теб има стени, а над теб покрив. Масата е нещо на което дори не се обръща внимание…та това е толкова обичайно, толкова нормално. Сухи завивики например – кога ще ти хрумне да се радваш, че ще имаш сухи завивки върху меко матракоподобно легло? Може би сега. Да, точно сега, когато ти си третия излязъл от стометровата фуния водеща до едно поредно дъно, до едно поредно нищо. Изкачваш се по въжето, а според някои “помпаш”, организма ти е свикнал с това натоварване, мускулите слушат подадените команди и изпълняват, наслаждаваш се на красотата, но и на безпомощността си. Тук сме подготвени и силни, само защото имаме и знаем. Познаваме техниките и притежаваме…имаме екипировката, въжетата благодарение, на които за нас всичко е възможно. Поставяме и фиксираме всичко така, както трябва, така както се прави и следваме едно обработено познание. Ами, ако нямахме стълбите от началото на века, въжетата след това, всичките ленти и карабинери, планките и спитовете? До колко спелеолози щяхме да бъдем тогава, до къде щяхме да изследваме и търсим, колко уверени щяхме да бъдем ?
Но както вече споменахме, ти си третия излязъл и вече си “отново при живите”, отново горе, по-близо до небето и до всичко нормално, до всичко скучно. Виждаш две сенки, които се мяркат между дърветата и се опитват да сменят влажните пещерни гащеризони с мокрите цивилни дрехи. Вали нещо като сняг, но мокър такъв. Снежинките са снежинки само до като не се докоснат до някаква повърхност и тогава бързо стават малка локва върху и без това мокрите ти яке, пнталон,…всичко. Разума все още не разбира точно какво се случва с теб, но и този път организма те изпреварва с учудващо точно становище: мокър си и неприятното чувство за студ те обзема. Добре познатия студ, които вече се взема прекалено на сериозно и се хвърля в жалката си мисия да ти причинява дискомфорт. Студа е нахъсана инстанция, която е готова на всичко ,за да ти причини някоя друга хипотермия или измръзване на обикновен крайник. Студа е разочарован, защото сте стари “приятели” да кажем. Или по-точно неподвластни на неговите упорити опити в причиняване на апокалиптичен студ. Студеничко е, а и мокро. Факт, на който твоите спътници обръщат сериозно внимание. Раниците са добре покрити и все пак мокри, на бързо всичко наоколо се покрива с красива снежна покривка, която напомня че огъня е трудно постижим. Всичко е мокро и това звучи като студено. Постепенно излизат всички останали, някой носи торба, друг на момента осъзнава кофти метерологията и допуска онова, което вие излиезлите вече знаете, всичко е мокро и студа днес ще бъде упорито псе. За първи път гледаш излизащ от пещера и си мислиш, че дори на него му е по-комфортно. Влагата тук, отвън, те изпива, оставя те сух от желание и енрегия. Всизки помагат за багажа, някои вече са натъпкали по някоя прониквачна торба по раниците, последните се преобличат и леко се ориентираме към дълго чаканото движение. Движим се, вече е тъмно.
Допускаш, че до сега всички са си представяли топлото пространство заключено между няколко стени, където биха могли да бъдат доволни и отпуснати. Без никой да се притеснява за мокрия си чувал или обувки. Да, може и така, но може и иначе.
А защо по дяволите трябва иначе? Кому е нужно това очевидно идиотско иначе? За съжаление или не, ти да речем си безвъзвратно пристрастен към въпросното иначе. Ти, батка, вече не си и толкова свободен. Обвързан си към тази страст, без която не можеш да осъзнаваш живота. За теб живота например е една смес от двете иначета. И за да бъдеш истински жив искаш да видиш всички страни на монетата, а те със сигурност не са две…