Когато пролетният ни курс завърши, сред сълзи и сополи се разделихме с плановете за нов такъв догодина, както обичайно… Ах, а само колко време имаше до тогава…
И какво да правим – есента дойде, интересът към пещерното обучение се възбуди (дали защото учениците тръгнаха на училище или лятото свърши) и ето една вечер, съвсем хъшовската, на една клубна сбирка решихме, че ще направим и един есенен курс. Пък каквото самохват покаже!
Още от преди началото на лятото бях започнала да разпитвам познати и приятели дали знаят нещо за експедицията на Бански Суходол. Варианти какви ли не чух – за 3 дни в средата на юли; за седмица в началото на август; за това, че изобщо няма да я има… След завръщането ми от Грузия, бях приятно изненадана, докато почивах на Маслен нос, че експедиция ще има – за цели две седмици от края на август и началото на септември. И организатори имало – цели 2 клуба (Академик София и Хелектит) и хора щяло да има. С пещерното ми гадже – Данчето, се вдъхновихме от рано-рано и се зарекохме: „Отиваме и влизаме!“.
Пещерите. Една от последните граници към неизвестното. Врата, която ние от пещерен клуб „Под Ръбъ“ ще отворим за вас. В рамките на три месеца, нашите опитни инструктури, ще ви научат на техника на единичното въже (ТЕВ или по–просто казано, да се катерите и слизате по въже посредством пещерна екипировка). Да прониквате в пещери и пропасти и да ги картографирате.
Докато си мажех фасадите у Францията си мечтаех само за една Колкина. Десетина дена под земята са чудна ваканция. Няма телефони, няма работа, само приятелчета на детската площадка с катерушки и пързалки. После Китен каза “То, ще ходим на Мая Арапит в Албания “, и си помислих, “Кво пък, дето 10 дена почивка, там и 15-17”. Не мина време и Папи се изрева, че имало експедиция в Хърватия за свързване на две или три гигантски пещери. И то сърце пещерняшко, четири месеца не ходило по дупки, не трае. Бумка в гърдите и завижда. Та и там се записах. Разбира се, с позволението на слънцето на моя живот, Вихи. А за по-пълно удоволствие реши да дойде с мен в Албания. Още →
Пещера Мижишница се намира в Стрешерския дял на Врачански Балкан, на около 40 минути пеша от Леденика. От последната голяма експедиция там проведена 2008 година остават несвързани картировки и за това пълната дължина и дълбочина на пещерата не са известни.
Мижишница е много красива и забавна дупка, пълна с прагчета, предивикателни меандри и мокри тесняци. При пълноводие голяма част от входните части се затапват и влизането по време на дъжд е изключително опасно. Повече за историята на пещерата и снимки има на сайта http://caves.4at.info/index.php?cave_id=801
Не го планирах така. А даже и да го бях планирал пак нямаше да го догодя така. Исках само малка група да довърши цялата работа зад полу-сифона. Малко катерене, малко картиране и voila, ама ей на… ce la vie. То взе, че стана международна експедиция с купчина дечица. Да, бе деца, цели две на брой. Единият герой, Гецата, на 16 и другия, курсист Стефчо (Стечко), на 17. Ники не се води от децата, че минава 20те години, но и той е келеш. За съжаление се разболя на влизане и беше изпратен към повърхността. Първият е стар познайник на колкинските експедиции. Тази му беше трета подред. Вторият пресен, пресен завършил курса на ПК“Под ръбЪ“. Алекс от румънския клуб „Силекс“ от Брашов (вече идвал веднъж) също се присъедини към нас. А в последствие разбрах, че ще идват и сърби. Не беше много сигурно, та не вложих много мисъл в това. А трябваше. На предна експедиция били идвали, но стигнали само до лагер „Слънце“. На повърхността дежуриха Калина, Калинка, кучето Карма, Нийка (дъщерята на Найден и Калина) и самия Найден се присъедини малко по-късно. Маджо и верният му автомобил ни изпратиха и посрещнаха. Още →
Хърватският Великден, както и Българския, е особено популярен сред пещерняците, а и сред всички, които само чакат да драснат към планината. Сцената в Сплит я знаеме вече – лежерно, айляшко и без много активности, ако може. От много раздувки около добри траверси, стабилни склонове и непускани кулоари, приятелите ми решават, че ‘ше катерят през почивните дни… иначе са добри хора.
Дойде това време от годината, в което пещерният ни курс стига своя финал… Или денят на страшния И З П И Т!!!
Подмола в наше село Церово отново щеше да стане свидетел на курсистките неволи, притеснения и липса на знания пред знайни и незнайни изпитващи. Торти или подкупи никой не се беше сетил да вземе.
Как по-добре да се усети преживяването от влизането в Колкина, освен чрез личен разказ? Еми няма как… Затова в тази статия сме дали думата изцяло на Алекси, тазгодишен курист, да разкаже какво му се е случило там долу.
Отдавна не бях изпитвала това усещане… Вървя надолу по блестящата от дъжда трева, а небето е пълно със звезди. Само в планината има толкова звезди, че тревата да блести от тях. Челникът ми е надълбоко в раницата и ме мързи, а групата избързаха с багажа и улавям само приглушената светлина. Сякаш с тъмнината дойде и тишината. Моите приятели изглеждат като осветени от прожектор в ореола на челниците и от време на време хвърлят лъча в далечината, аз използвам този момент за да се огледам за очички на диви зверове, защото малък страх мъждука в моето сърце! И въпреки това всичко е толкова красиво, че никога не бих го заменила за онзи момент в който бих светила с челник. Дори смятам като по-късно ида до външната тоалетна пак да го направя на тъмно 😉 Малко са по-хубавите неща от вечер с приятели в планината, особено ако са пещерняци. Когато се намъкнах последна в къщичката, въпреки че беше няколко секунди след другите, групата вече си беше оставила багажа и обсъждаха картата, зали, дължини и препятствия. Пещерняците са особени хора. В тях има надежда и вяра в магията на перспективата и голямата дупка 😀 Още →
