Посветено на всички, които нямат представа какво означава всичко това, а един ден ще са сред откривателите на подобни празни пространства.
Малко отдалечени от вход овисваме под ръба на истинското начало. Знаем къде отиваме, мислим си, че знаем как би изглеждало, отдавна сме обходили мислено вертикалния план на същинската бездна наречена Divke Gromovnice. Идеален ръб с обещаващ подход – това е началото на един дълъг, но елегантен и удобен път през земните недра…
Закачването на тази ситема има осбен ефект за нагласата и психиката-знаеш , че ще можеш да се откачиш едва 500м по-надолу, където е и дъното на това прекалено перверзно творение на природните сили и божества. В началото всичко е добре познато, нищо което да те порази, изненада или впечатли. На въжето си и вървиш надолу, междинни прехвърляния, дублирани закрепвания, странно екипирани пандюли… Чакаш да чуеш „свободно”, потвърждаваш, че си разбрал и откачваш осигурителния ремък, готов да поемеш още един парчок от въжето, което ще те отведе и няколко десетки метра по-надолу, по – близо до някаква площадка, по-близо до дъното и края на тази цевична хралупа в сърцевината на Севервн Велебит. Откачване, закачване, самохват , педал, прилежно редене на въжето в рапелното устройтсво – боравиш с екипировката си с премерена доза мисъл. Трудно е да се объркаш, за това се изисква умора в големи количества или самобитен талант. Винаги закачен, постоянно осигурен на някоя втора точка и това е всичко, което би могло да те вълнува в такъв момент. Серия от навързани в едно мигове водят до едно особено място, красиво в началото, малък скален мост, от който само няколко прехвърляния по-надолу ща започне големият обем. Изминали сме около стотина метра от началото и едва сега се потапяме в големия мрак, в свободния обем, в една зала без стени, захлупена от тъмно небе. От тук започва непознатото, онова, до което не сме се докосвали. Изисква време да си представиш конфигурацията на един такъв затворен под земята простор. Светлината, с която нахлуваме тук просто глъхне и се губи, не може да удари стената, не достига за да разбереш, от къде идват тези циклопски стени, как завиват, завиват ли изобщо или това е просто грамадна язва врязала се във вътрешността на тази планина, където разстоянието е само въображаем параметър. Може и да е точно така, а може и жълто – зеленият ми фар на каската да е немощен и поостарял за новите открития на спелеологията.
Надолу, надолу, надолу… Вече просто някъде долу, някъде на отвеса, на някое си анонимно закрепване, изглежда лесно се губи нишката на преодоляната денивелация. Вече сме може би на средата, или под нея, близо до дъното едва ли не, ама надали. Още малко и започваме да долавяме червеникаво сияние от дъното, излежда така близо, но не е. След няколко закрепвания преминаваме маркер -400м. Което само означава че ни очаква още не малко докато краката ни срещнат твърдата съпротива на пода. Преди дъното има няколко сюреалистични чисти камбани, една от които е 90м. Добър залък, който поемаме лакомо. В началото му, въжето тежи доволно, повдигаш го и сприхаво го накатаваш между ролките на десандъора и контролираното ни движение продължава. Сам, увиснал в средата на най-тъмното място в света, около теб няма нищо което да докоснеш, което да видиш… Скоростта трябва да е премерена, потъваш бавно и малкото, което виждаш си ти самият, ръцете сграбчили джаджите и ситните прашинки, които летят няоколо ти. Заблуждават те с движението си поели нагоре като мехурчета издишан въздух, обаче това не е вода и собствената ни тежест напомня за нравите на така досадната на моменти гравитация. Като погледнеш нагоре лъча дава най-доброто от себе си и осветява въжето по остта му, но не е досатъчно. Вижда се само добре натегнато въже, идващо от никъде, закачено в непрозирната материя на мрака. Добре е, че помним, че преди известно време сме подминали точката, на която въжето е добре закрепено за надеждни анкерни болтове. Все по – близо до червеникавата светлина, идваща от Лагер 1, вече чуваме и ясно разпознаваема реч и трийсетина метра преди дъното на тази мащабна яма, ние кривваме и се мушваме в един прозорец оставен ни от архитекта на това чудовищно творение. Вместо край на един отвес ние попадаме на началото на друг и ще се откачим от бялата 10 милиметрова връв, едва на – 780м.
След достигането на същинското дъно се връщааме за нощувка в удобен, просторен и сух подземен лагер на -580м. Където обаче, вместо дъно на най-дългото чисто пускане, вече ни очаква началото на най-голямото помпане в галактиката…
*пещерата Велебит се намира в Национален парк Северен Влебит, Хърватска. Дълбочината й е -1026м., като кладенецът й Divke Gromovnice е най-големият чист отвес в света – 513м. За преодоляването на такива дълбочини се използва т.нар. техника на единичното въже и една камара екипировка,съставена от гореспоменатите термини за различни по своятя функция и екзотичност съоръжения. Ако нямате представа какво означава това, но някак ви се иска да бъдете на такива дълбочини под земята, не би било глупава идея да се започне с лек курс по пещерно дело, да речем. . .
Цветан Костурков